автор Джеймс Сориано, the American Thinker
Всички войни са като автомобилни катастрофи и всички автомобилни катастрофи имат причини. Проблемът възниква, когато противоречиви свидетелства дават различни обяснения за причината. Виждаме това в руско-украинската война.
Конвенционалният възглед за това как е започнала войната и кой е отговорен е този, представен от САЩ и техните съюзници от НАТО в началото на войната. Той все още е доминиращ днес, но е оспорван от алтернативни възгледи, един от които идва от американския президент. Битката на наративите е присъединена.
Конвенционалният наратив твърди, че нахлуването на Русия в Украйна представлява тежък акт на несправедливост, равносилен на ясен случай на „непровокирана“ агресия. Вината за войната е единствено на плещите на един човек: руския президент Владимир Путин. Миналите думи и дела на Путин показват, че той отдавна е планирал война и се вижда като съвременен Петър Велики, възвръщайки си територии, които той смята за исторически руски.
Русия, според тази версия, незаконно е отказала на Украйна правата ѝ по Хартата на ООН да живее в мир. Поведението му е обида към нормите на световния ред, а справедливостта изисква въоръжена опозиция, за да осуети плановете му.
В критичната теория съществува нещо, наречено „доминиращ дискурс“, което е начин на говорене по дадена тема, отразяващ възгледите на тези, които имат най-голяма власт. Конвенционалният възглед за войната в Украйна е такъв. Той дава на хората начин на мислене и чувстване за войната и Русия. Той оправдава военната помощ за Украйна, държи НАТО единен и позволява на съмишленици, пишещи мнения, да сигнализират за солидарността си помежду си.
Въпреки че не е затворена система, тя филтрира нови идеи, позволявайки на някои да преминат, докато блокира други. Една непроверена идея може да насочи дискурса в различна посока.
Доналд Тръмп предлага тези непроверени идеи. С избирането си титулярният лидер на западния алианс се превърна в критик на алианса, който ръководи.
Тръмп оспорва доминиращия наратив. Неговите заместници вече не говорят за Русия в осъдителните точки на разговорите на администрацията на Байдън, нито пък наричат Украйна обсаден съюзник.
Преди няколко месеца това би се сметнало за ерес. Днес това е американска политика, но е особена политика в смисъл, че най-могъщият играч на терена също така изповядва мнение на малцинство. Идеята на Тръмп за търсене на сближаване с Русия е непопулярна сред експертите по външна политика от двете страни на Атлантика. Тя е извън доминиращия дискурс.
Конвенционалният наратив е по същество анализ, основан на обвиненията. Той е като прокурорско заключение, обвинителен акт, съставен само срещу едната страна – обвиняемия, докато действията на другите страни се изваждат от картината. Това е криминалистичен подход, подобен на преглеждане на кошница с ябълки в търсене на лошите. Създателите на наратива търсят доказателства в действията и изявленията на руските лидери и ги насочват по линия, водеща неустоимо към заключението, че Русия е имала агресивни намерения през цялото време.
Но нашето търсене на обяснение не може да бъде просто разследване на една държава. То трябва да вземе предвид всички действия на всички участници. Разбира се, Путин е наредил на командирите си да атакуват, но не го е направил в пристъп на изолирано негодувание, а по-скоро от силно динамичен контекст, в който Русия е била едновременно проактивна и реагираща на предизвикателствата, отправени към нея от враговете ѝ. И нашето търсене не трябва да разглежда само ситуацията по време на руската инвазия. То трябва да отчита и фактори, които са по-отдалечени във времето и са оформили решенията.
Bnews.bg