Синдикатите ни имат много общо с политическата партизанщина

Преди няколко месеца увеличиха с над 50 на сто заплатите на целия сектор сигурност. И ако за набирането на професионални войници тази мярка бе отдавна необходима и очаквана, то разпространението на цялото увеличение и върху всички останали бе възприето от голямата част от гражданите като несправедливо.

България има над 60 000 служители в МВР като само част от тях наистина се сблъскват с висок професионален риск в своята работа. Повечето от останалите ползват привилегиите на труд първа категория, пенсионират се малко след Христовата възраст и остават на работа до напреднала старост, взимайки както големи пенсии, така и големи заплати. Останалите привилегии – отделно. За ефективността на тази система – разговорът трябва да се води отделно и експертно… Само че МВР има мощни лобисти в най-високия ешелон на властта и може да получи такова увеличение, каквото пожелае.

Сега шофьори и ватмани в градския транспорт претендират за заплати като в МВР, и макар че нямат чак толкова мощни лобисти във властта, имат друг ресурс за ултиматум – спрат ли да работят, затварят града и превръщат живота на всеки от нас в хаотичен кошмар. Затова синдикатите им могат да „извиват ръце“ толкова колкото пожелаят. Аз нямам нищо против МВР и градския транспорт да бъдат щедро заплатени – дай Боже всекиму. Искам само да напомня на властите – държавни и общински – че когато подобни мощни като потенциал за натиск професионални групи започнат с лекота да получават това, за което упражняват ултиматум, всички останали започват да се готвят за същото. Верижната реакция ще доведе твърде скоро до блокирани градове и нарастващ обществен хаос, който все по-фокусирано се упражнява върху централната власт. Аргументът – „Няма, бюджетът не позволява“ вече е олекнал напълно. „Как така за тия има, а за нас няма? Все за нас няма…“

Организираната групова сила за изкопчване на повече пари има йерархия, различна от йерархията на обществените потребности и обществените интереси. Журналистите в БНР, БНТ и БТА не са „по-маловажни“ от ватманите и патрулиращите полицаи, но днес те протестират, скромно претендирайки за … 15 на сто – които държавата отказва да им даде след като е дала 50 на сто за полицаите. Учителите отдавна заслужават повече – добре е, че през последните години част от полагаемото им се увеличение все пак им бе дадено. Но тяхната сила за натиск е много по-мъничка, защото не могат да затворят града, а етиката им не им позволява да затворят училищата. Нали помните – именно слабата сила за ултиматум на учителството позволи на властта да прогони децата от училище вкъщи, да се обучават онлайн по време на Ковид, но кръчмите и стадионите останаха отворени – техните съдържатели нямат чак толкова много етика, но имат мускули и приятели във върховете на властта. В Европа бе обратното – училищата останаха отворени, а кръчмите затвориха.

Когато принадлежите към професионална група, която няма шанс да се пребори за повече пари, волю-неволю преминавате към принципа „не могат да ни платят по-малко отколкто им работим“. За разлика от по-голямата част от света на демократичния капитализъм, това състезание за изкопчване на повече пари у нас се вихри най-вече в държавния сектор. При частниците често е по-лесно да напуснеш и да си намериш по-добра работа, отколкото да организираш целия разпръснат между много фирми сектор за координирани действия срещу работодателите. И именно заради това битките се водят преди всичко за разпределение на публичните – бюджетните пари. А в тези битки участват – макар и задкулисно – и самите политически партии, състезавайки се помежду си и подлагайки си динени кори. Организираната синдикална дейност има подозрително много общо с политическата партизанщина и с олигархичното задкулисие, които виреят много добре в непосредстена близост до публичните институции на властта. Потърпевши са гражданите – то няма и кой друг да е потърпевш освен тях. Гражданите са двойно потърпевши – като упражняващи професията си и като ползващи услугите на другите професии и професионални общности.