Роберт Янакиев ни е добре познат от редица български сериали, филми и театрални постановки. И странно защо досега винаги е играл отрицателни персонажи. Може би защото те са предизвикателство за актьора. С ролята на проф. Дерменджиев в сериала „Вяра, надежда, любов“ по Би Ти Ви обаче за първи път от дълго време влиза в образа на добрия персонаж.
„Нямам проблем да играя и добрия. Така се случи, че ми тръгна на лошия още от „Огледалото на дявола“, продължи и в „Под прикритие“. В тези персонажи има повече какво да се играе, затова ги обичаме. Винаги трябва да намериш оправдание защо са лоши, така са ни учили нашите преподаватели. Да се мотивираш и да се сдобриш с персонажа. Не обичам да използвам думата „герой“, прилича ми на Герой на социалистическия труд“, споделя актьорът.
За ролята на уважавания лекар проф. Никола Дерменджиев Роберт трябвало да навлезе и в медицинската терминология, с помощта на консултанти от екипа на сериала, пише „Минаха години“.
Най-голямото му постижение обаче не са ролите и успехите на сцената. Не толкова и директорският стол в театър „Възраждане“, който не е сменял от много години.
„Ако се обърна назад, най-важното за тези 60 години е, че имам страхотно семейство“, казва актьорът.
Съпругата му Мариана Жикич е сред звездите в поверения му театър, която Роберт определя като „човек от друга планета“.
Двамата са изключение от правилото, че двама актьори трудно съжителстват в една къща.
„Това е чудесно, а когато жена ти е Мариана Жикич, е още по-лесно. Тя е весела и лъчезарна. Всеотдайна майка. Много грижовен човек е, винаги е за правдата и справедливостта. Не съм виждал друг такъв колега да казва: „Моля ви, не ме разпределяйте сега, тя не е играла отдавна, нека тя вземе ролята“. Да, такава е моята жена“, разказва Янакиев.
Самата Мариана говори с плам за връзката си с Роберт Янакиев. Когато двамата се влюбват, той е женен за друга жена.
„Любовта не изисква да се бориш. То просто се случва, когато наистина го искаш и когато е хубаво“, твърди актрисата с онази увереност, че в живота няма невъзможни неща.
Що се отнася до фамилията ѝ Жикич, тя е от произхода ѝ и не би я сменила за нищо на света. Единият ѝ прадядо е италианец, другият ѝ дядо – хърватин, майка ѝ е македонка. Дядо ѝ по бащина линия е от Загреб. Емигрирал е, бягайки от казармата, и е дошъл в България, като се установява в Сливен. Там се е оженил за баба ѝ.
Театърът не е единствената ѝ професия. Родена през 1971 г., мечтата ѝ била да работи в… детска педагогическа стая. Докато следва във ВИТИЗ, е била барманка, защото винаги е разчитала на себе си и не харесва как хората постоянно се оплакват от липса на пари.
„Смятам, че е правилно да помагам на родителите си, а не те на мен“, убедена е актрисата, която постъпва на работа в театър „Възраждане“ при предишния директор Георги Георгиев.
Вдъхновявала се е от хора като режисьора Петьо Петков, при когото се снима в сериала „Къде е Маги“:
„Бях до 5 сутринта на снимки, имах час-два да поспя, но се успах и закъснях може би с 20 минути. Нямаше как да вляза, не знаех какво да кажа на този човек. Той беше с онкологично заболяване и работеше буквално в последните часове от живота си, обаче го правеше вдъхновено.“
Незабравим пример е и Стоянка Мутафова, която въпреки напредналата си възраст и болестите никога не казвала, че е уморена.
Мариана и Роберт имат от брака си една дъщеря – Мила, а по-голямата Ния е от предишен брак на актьора и винаги са живели задружно.
Мариана Жикич е заредена с неизчерпаем оптимизъм и си има рецепта за щастие:
„С Роберт сме различни, но има нещо по-важно – свободата да бъдеш себе си. Преди него съм си мислела, че съм изпитвала любов, но любовта е да не се преструваш пред другия, да не бъдеш някой друг пред него. Аз съм това, което съм, пред Роберт, което е изключително. Пожелавам такава любов на всички.“
Роберт Янакиев е роден на 9 ноември 1966 г. и завършва актьорско майсторство в театралния колеж „Любен Гройс“ през 1994-а.
„През годините имаше и хубаво, и лошо. Но човешката природа е така устроена, че остават хубавите моменти. Че дойде свободата е най-хубавото, което ни се е случвало. Така че, през каквото и да сме минали, тези години ще си останат паметни. През 80-те нямахме и идея, че ще ни се случи. Когато дойде, бяхме безкрайно, безкрайно щастливи.
Лошото е, че си представяхме как след 3, след 5 години ще сме Швейцария на Балканите. Оказа се, че не е точно така“, скептичен е Роберт.
„Истината е, че в първото лято на демокрацията се качих на самолета и кацнах в Цюрих. Взех влака и отидох в Лозана, после в Женева. Дълго мълчах и гледах. Приятелите ми се притесниха, че не харесвам компанията им. Казах им да ме оставят да видя, да асимилирам и да осъзная, че наистина има такъв подреден свят. Че не е направен заради мен, за да ме травмира.
През 97-а се роди голямата ми дъщеря и вече бях най-щастливият човек на света. Но вече бяха дошли тегавите години, девалвацията ни уби. Нямаше нищо, но лека-полека се изправихме“, връща лентата назад актьорът.